Skip to main content

cute crystal.

Истината........тя е някъде там...... Първото Ауди в живота ми беше истински ужас. Качих се на него в началото на 90-те, когато нямаше по-добра от мен на Жигула. От центъра до Бояна щях да направя точно седемнайсет катастрофи - лекотата на волана няколко пъти ме качи на тротоарите с подскок (а определено бях заякнала в ръцете от тежкия волан на жигулката). Докато изпреварвах на "България" се въртях като пиян пумпал от единия до другия край на лентите. Нямах никакъв усет за скоростта и направих най-малоумния завой със 120 там, където сега е ресторант "Чепишев". Свърших още куп феноменални глупости и слязох от колата с най-разтрепераните крака на света. Трябваше ми време, за да осъзная, че няма никакво значение колко добър си в нещо, ако не можеш да се адаптираш бързо към внезапно връхлетелите те промени и автомобили. Не смеех да карам тази кола повече. Ползвах тогавашния си приятел като шофьор, който за разлика от мен се адаптира към возилото за около стотина метра. Много скоро след това потеглих и аз към белия свят, заедно с първата емигрантска вълна. И постепенно свикнах не само с добрите коли, но и с това, че нямаш никакви шансове да оцелееш и да наложиш себе си в конкурентна среда, ако ти се разтреперват мартинките от всичко, което по една или друга причина не знаеш как функционира и къде му е лентичката за отваряне на опаковката (докато свикна, че има лесен начин, режех пластмасовите опаковки с ножица). Но постепенно свикнах да се адаптирам до такава степен, че търсех лентичка за отваряне и по черупките на яйцата. Човек като научи хитрините, веднага го обзема пристъп да преиграва с тях, знаеш сам. Но както и да е - научих се да си давам от три минути до максимум една безсънна нощ за диагностика на страховете и комплексите си. И да преценявам - те вършат ли ми работа или да си се връщам на топло при мама и татко и да продължа да се "търся", да страдам артистично и на воля, че съм си останала неразбрана. В интимните взаимоотношения също претърпях катарзис подобен на този да смениш внезапно Жигула с Ауди. Разбиранията ми за партньорство и секс се оказаха допотопни, нищо че тук бях сред "отворените" пички. Пичовете, с които излизах там, дълго ме взимаха за не-е-истина каква комплексарка. Защото аз си падах по най-сексапилните. Идеше ми да им крещя (комплексарски): аз ли, бе, дето в България ги въртях по трима на веднъж и нямаше купон без мен. Аз? Комплексарка? Аз, тази с първите яркочервени кларкове и чорапи до над коляното, старомодна? Имате грешка. Не, нямаха грешка. Аз имах грешка. Нямах идея как се е развил света и се чувствах като грозното патенце. Нито имах пари, нито желание да ходя по психоаналитици. Нямах възможност първо да се ограмотя (с изключение на един-два случая, в които откраднах Cosmopolitan от павилион за списания - само за него бях чувала, за култовите списания още нищо не знаех). Но трябваше да действам направо - сега или никога. Вече бях разбрала, че онова, което си мисля, че правя много добре, е само някаква моя илюзия. Разбрах и че това, че колкото и хубава пичка да съм била на "Кравай" и "Магура" през 80-те, това не върви. Ако знаете колко феноменално готини пички подпираха 18-та плочка в квартала на свободната любов ... Но вместо да се депресирам, се почувствах свободна. Истински свободна да правя всичко, което реша, че ми хареса. Логиката ми беше такава - след като няма никакво значение какво мога, следователно мога да изпробвам всичко на света, което ми харесва. И открих, че когато заявиш себе си като любопитен и жаден да научи, а не като нафукан професионалист, хората изведнъж се изпълват с желание да ти помогнат и всичко да ти обяснят. В обратния случай, се изпълват с желание да те прецакат, да ти докажат, че не си толкова печен за колкото се мислиш. И не това не е лукс, който могат да си позволят само онези, които нямат материални лишения. Тогава бях и гладна и лишена, но въпреки това си казах - това е пътя. Друг не ми допадаше. Сега, когато "съм си оплела кошницата" както на мен си ми харесва, мога да видя и цялата картинка. И по-точно какво ми помогна да се самоменажирам в един свят, на който съвсем откровено не му пукаше за мен. И в който сега се чувствам много добре (независимо на кого му пука за мен). Свободата на детството Беше си обикновено, спокойно и безгрижно детство. Играла съм на детските си игри, сменяйки ролите на учителка, лекарка, балерина, художничка, принцеса. Сменях и ролите на мъжа и жената в игрите на семейство с приятелки. Затова животът ми като голямо момиче се оказа свързан с детството. Но нямам предвид спомените за атмосферата на дома или улицата, а потребността да възвърна способността си да се радвам на всяко нещо истински и поодтелно. Да бъда любопитна и да опитвам различни неща, да бъда различни неща, когато ми се прииска. Много обичам това чувство и то ми помогна не просто да оцелея, а истински да харесвам живота си. Душевните бактерии И аз имам комплекси, много ясно. Освен че са различни, те са на различна възраст. Едни са от детството, други са пубертетски. Имам и съвсем нови - на около годинка-две. Някои умират, в момента в който се родят. Други си живеят в мен с години. Постепенно разбрах, че да се сражавам с тях е неуместно. Направо неразумно. Те са ми толкова необходими, колкото бактериите, които живеят като естествена среда в тялото (нали се сещаш, имам предвид от онзи тип, които са полезни за дебелото черво и ти докарват инфекция само ако си достатъчно неразумна да позволиш да ти ги пренесат във вагината). Мисля, че комплексите са точно такова нещо - необходими са ти като жизнена среда. Всичко, което се иска от теб е да се научиш да не ги пренасяш в среда, в която могат да инфектират взаимоотношенията ти с външния свят. Затова съм си ги нарекла "душевни бактерии". Те са хранителна среда на душата, а не вътрешности, които трябва да показваш на хората - ето, вижте ми червата. Комплексите определено са истинската ни интимна среда и да не си го признаваш, е скъпо струваща грешка. Те имат характер и всичко, което искат от теб е да се сприятелите. Не го ли направиш, стават много отмъстътелни - и си го изкарват на самия теб, разбира се. Умението да общуваш с комплексите си се развива постепенно: в детството и в пуберитета още е твърде рано. Но към 24-25 е нормално да започнеш да общуваш с тях. Като начало трябва да признаеш самият факт, че ги имаш, че се съдържат и в отговора на култовия въпрос Who, the fuck, am I? После трябва да свикнеш (както се свиква с нова кола), че съвсем не са лошата част от теб. Едва тогава можеш да се сдобиеш и с умението да извличаш полза от собствените си комплекси. Това вече е висша школа по самоуправление. Мързелът Не исках да работя като всички хора на нормиран работен ден. Струваше ми се крайно угнетително. Дори в бедните си години по белия свят никога не приех стандартното работно време от 8.30 до 17.30. Това че не бях професионалист беше моята хитрина от първите години. Реших, че ще приемам само поръчки, проучвания и преводи (в моя случай), които изискват краен срок, но не и работно време. Разбира се, това винаги означава, че на практика работиш денонощно и трябва сам да се научиш да си разпределяш времето за пълна концентрация и пълна почивка. Но само така нямаш шанс да не се научиш. Имам и още един недостатък, който в комбинация с мързела, направи най-големия плюс в живота ми. През ум не ми минава да преследвам цел до край, защото повтарянето на едно и също нещо бързо ми доскучава. Тези два общопризнати недостатъка ме спасиха от тщестлавие, болни амбиции и желание името ми да бъде разпознавано. Не се стремя и към кариера в смисъл на управленски пост, защото няма как да стана ръководител, който сам спазва дисциплината, а това не е в реда на нещата, ако имаш подчинени. Заради вродения ми мързел, се научих да си почивам и докато работя. Когато съм притисната от крайни срокове и ми иде да се разплача от количеството работа, си казвам нещо от сорта: майната му, това мен, самата мен, не ме засяга. Не казвам, че не го върша. Напротив върша го, но за целта гледам да се отдалеча от себе си. Представям си, че гледам на ситуацията като кинорежисьор. В началото е трудно да гледаш собственя си филм, но когато се сдобиеш с този навик, притеснителните и драматични ситуации изведнъж изглеждат режисируеми от самия теб. Става забавно, топката в стомаха се стопява, напрежението се разтваря и виждаш, че наистина се чувстваш свободен да избираш дали да направиш от разтревожилото те събитие трагедия, комедия или да го оставиш да бъде нищо особено. Тази техника ме научи да не се вживявам. И за моя изненада се оказа, че хем свършваш работата си по-концентрирано, хем не е през пръсти. Моите филтри Доверявам се на себе си. На своя собствен вкус и на вътрешния си глас. Не се притеснявам, че ще ме вземат за луда, когато разговарям със себе си. Това са своеобразни филтри, които може би притежавам като даденост, и се старая да прекарвам през тях чуждите и своите постъпки, своите решения и чуждите компромиси. Не мога да кажа, че не ми пука от оценката на другите. Но когато взимам решения, които смятам за важни, на първо място се ориентирам по собственото си мнение. За мен говорят и добри и лоши неща. Като включиш вътрешния режисьор, това започва да ти влияе по друг начин - става ти интересно. Даже понякога ми става хитро. Винаги си с една стъпка напред, когато знаеш точно за какво се въртиш в устата на хората и ако не го приемеш лично, можеш перфектно да се възползваш от предварителната им нагласа към теб. В този ред на мисли, някои мои врагове са ми вършили по-големи услуги от най-добрите ми приятели. Не се обиждам лесно. Най-силното оръжие в отношенията с неприятните хора е равнодушието. Както прекомерната отрицателна енергия, така и прекомерната положителна, са ми носили само опустошение. Убедила, че и двете не вършат работа. Разбира се, аз съм егоист Както впрочем и повечето хора около мен - кой повече, кой по-малко, но всички около мен са егоисти. И тук е важно как взаимодейства механизма на всеки индивидуален егоизъм един с друг. Ако вървя бързо по улицата, а някой върви още по-бързо и е ясно, че иска да ме задмине, ще му направя път. Това обслужва моя егоизъм, защото предпочитам да вървя с темпото, което сама съм си избрала, вместо да бъда притискана от нечий друг ритъм. Затова уличния трафик въобще не ме вади от равновесие. Но ако някой иска да откъсне парче от мен самата, особено без мое съгласие, ще възникне конфликт. В приятелствата, в интимните и служебните си взаимоотношения съм си избрала принципа: ако не ти харесва как мирише, махни се от там. С близките е по-сложно. В никакъв случай не е добре да им викаш, да ги удряш, да ги увещаваш или убеждаваш, че не са прави за нещо си. Че са егоистични или самовлюбен, че не те обичат, че "не е бил до теб в труден момент". Никога не отивам в директна атака. Обикновено използвам обходни пътища, за да получа своето. Обсъждам казусите, които ме вълнуват, сякаш съм се сблъскала с тях в работата си, чрез истории на други хора... нещо в този дух. Така внушавам разни неща на близките си и проучвам тяхната готовност да приемат проблематичното у мен. Така подсказвам и на Дядо Коледа какво да ми донесе. Не обичам да си го поръчвам. Романтична съм и обичам изненадите. Подхвърлям разни идеи и оставям свобода на избора за хората, на които им е приятно да ми подарят нещо, на което ще се изкефя максимално. Това е чудесен начин да обслужа и техния егоизъм - те се радват, че сами са се сетили какво ще ми достави удоволствие. И всички са щастливи. Да обичам или да бъда обичана Нямам предпочитания в това отношение. Честно. Безразлично ми е дали съм обичана или аз обичам, когато имам вътрешна хармония. Но това е откакто се сприятелих с комплексите си. Преди това дивеех от дребни детайли на невнимание и "необичане". Сега се вдъхновявам от любопитство, а не от резки емоционални амплитуди. От любопитство към себе си, към света, към хората, към чувствата, към различните прояви на любовта въобще. По принцип е неблагодарно занятие да даваш определение на любовта или да претендираш, че знаеш как се случва. Не обичам да се говори за това. Но със сигурност, взаимоотношенията с любим човек никога не могат да бъдат покой. Те могат да бъдат само вълнение от това, което се случва със самия теб. Смените на ритъма, на настроенията, отстояването на собственото мнение, аргументите в собствена защита, наблюдението как едни неща те трогват до сълзи, а други те ядосват - всичко това се случва едновременно. Когато обичаш някого, ти не взаимодействаш толкова с другия човек, а със себеподобен, което ще рече - със света вътре, у самия теб. Според мен това е причината винаги да ти е интересно заедно с любим човек - и когато се веселите, и когато спорите, и когато прекрачвате собствените си сексуални табута и когато лежите заедно на плажа. Сбъдвам сексуалните си фантазии Легалната възможност да експериментирам с онези сексуални фантазии, които някога смятах за "порочни", ме освободи от властта на секса в живота ми. Научи ме на толерантност към другите хора и вътрешния им свят. Изкорени някои от най-упоритите ми комплекси. Научи ме да не съдя никого за нищо. И да не бъркам сексуалната страст с любов. За мен в момента сексът не е нищо повече от лодката, която ми е необходима, за да прекося реката, един вид. След това, обаче не си нося лодката на гръб (нещо, което правят удивително много хора и то не само в България - на практика всички, които не са дръзвали да си сбъднат някоя и друга фантазия и да прекрачат собствените си табута). Няма как да ти обясня повече, защото това е отделна дълга тема. Има плашещи моменти, когато вървиш по този път, но преминеш ли го - радостта от секса се случва по условие (без любезната помощ на екстъзи и попърс). Не съжалявам за неща, които не съм имала възможност да направя и за любови, които не съм преживяла. Смятам, че е нормално да съжаляваш за неща, които си направил - всеки прави глупости. Но само ако не съжаляваш за нещата, които си пропуснал, можеш да бъдеш уравновесен в по-зрелите си години. Но не "уравновесен" в смисъл на "успокоил се", "примирил се". Нищо подобно. Точно обратното - много по-вдъхновен от това, че си уверен в себе си и все още си истински млад. Много по-пълен със сила, здраве и живот отколкото си бил в хаотичната и артистична неяснота типична за 20-те години на един човек. Не мечтая Представям си разни хубави неща, но те не са мечта, а нещо като намерения да имам нещо си или да направя еди-какво си... реално достижими неща, които ме вдъхновяват или кефят. Мечтите не се сбъдват, те служат единствено за бягство от някаква действителност, която те угнетява. Те са кибритените клечки на малката кибритопродавачка. Нищо повече. Затова не обичам да се изтезавам с потъване в коварните им лапи. Живее ми се, не ми се умира още. Не мечтая и по друга причина - не обичам нещата, които са заплашени да бъдат крайна точка. Целта в крайна сметка не е нищо повече от края на пътуването. Обичам самото пътуване. Всичко, което ме е развълнувало и ми е отворило нови врати с възможности се е случило именно по време на пътуването. Не, няма да цитирам Дон Хуан. Ако всички дето сме чели Кастанеда сме схванали една стотна от учението на Дон Хуан, човечеството нямаше да се гърчи в световните си проблеми. Ще цитирам Хенри Милър (макар че и неговото си остана неразбрано): "Целта на живота е да живееш, а да живееш означава да бъдеш съпричастен - весело, опияняващо, безметежно, божествено съпричастен" текст на Мартина Маринова

Comments

Post a Comment

Popular posts from this blog

Pranic Healing Course at Thrissur - Kerala., Mob. 9388259586 - Ranjith. N.K.

Post a Comment
Read more

PRANIC CRYSTAL HEALING-THRISSUR-KERALA-MOB.9388259586.

Post a Comment
Read more

Life is an illusion, a dream, a bubble, a shadow. Nothing is permanent. Nothing is worthy of anger. Nothing is worthy of dispute. Nothing.

Yin 's photo .
Post a Comment
Read more